Сиропиталището "Мерсволуко"

Дори след два часа обикаляне и разпитване из сиропиталището, Дарин не успя да научи нещо важно нито да открие каквато и да е следа защо родителите му бяха направили завещание, според което, ако те умрат докато той е непълнолетен, то той трябва да бъде заврян тук до навършване на пълнолетие. Разбира се, един от най-добрите приятели на родителите му, Остийн, бе наел адвокат веднага след разкриването на завещанието. Дарин трябваше да признае, че е дълбоко благодарен за това. Адвокатът спечели делото и на него не му се наложи да преживее една година в този мрачен дом. И все пак Дарин дойде. Вярно, дойде само за няколко часа и то година след смъртта на родителите си, но дори това направи едниствено с надеждата да разбере какво му е специалното на сиропиталището. Два часа! И не бе разбрал нищо за това! Скоро щеше да замине за чужбина. Къде? Това Дарин не знаеше. След като същия адвокат спечели и второ дело, сега Дарин се водеше за пълнолетен преждевременно - близо една година по-рано. Това бе много хубаво разбира се, но след като получие назначението, то той най-вероятно ще трябва да замине едва след няколко дни. Имаше толкова неща за вършене впредвид обстоярелствата, а той се мотаеше в това забравено от живите място.
Ненадейно се блъсна в един прегъбен старец, като го събори на земята. Старецът заохка и Дарин побърза да му помогне да се изправи, ако може. Внезапно дядката се вгледа в лицето му и изумление измести болката от очите му.
- Ти? Не, това беше толкова отдавна. Но ти трябва да си му син или поне роднина! Толкова приличаш на него. На колко си? На седемнадесет? - старецът озговори всичко това смайващо бързо, като се има впредвид възрастта му...

Още преди Дарин да направи или каже каквото и да е, дядката пак заговори и то още по-бързо от преди:
- Без въпроси! Най-накрая дойде. Последвай ме и като изиграем една игра може и да отговоря на въпросите и дори ще ти разкажа някои неща, но не си прави илюзии! Няма гаранция, че ще научиш нещо от мен. Всичко зависи от играта, която ще изграем. - Старецът се отправи надясно и закрачи изумително пъргаво, особено след като току-що бе бутнат на пода. Дарин го последва мълчаливо, чудейки се кой е този човек и защо той самия си беше глътнал езика само защото някой непознат му е казал да го направи.
Не след дълго дядката стигна до една прашна врата, отвори я и бързо нахълта вътре. Това вътре се оказа нещо като склад изпълнен с боклуци и прах. Несъмнено тук не бе стъпвал човешки крак от десетилетия, ако не и повече. Непознатият отиде до на пръв поглед най-обикновена маса с размерите на малка стая и дръпна някаква ръчка, излизаща от единия й крак. Внезапно масата се превърна в нещо като солиден камък, върху който сякаш беше разгърната огомна карта с всякакви подробности по нея.
Дарин ахна, но не успя да промълви и дума, защото дядката му заобяснява, че това е игрална маса, която пресъздава виртуални битки, които се доближавали до реалността максимално. Това видиш ли било дело на мягьосници или пък на извънземни. Дядката ръсеше всякакви такива думи в продължение на няколко секунди и най-накрая, когато млъкна се вгледа в лицето на Дарин.
- Е, искаш ли да играем, ако е да ще трябва да провера дали си готов за това, като поставя длан на челото ти! Е? Ако искаш информация... знаеш какъв е отговорът!
Дарин кимна вдървено и промълви едно "да".

П.П Извинявам се ако пак съм се саморазказал, но това е по-скоро продължение на саморазказването до сега и го направих само с цел да се достигне до ново решение, действие и до нова възможност за резултат, който разбира се вие ще определите..

Колата спря пред сиропиталището. Артър сложи чантата на гърба си и излезе от колата. Дъждът се сипеше от посивялото небе. Артър се запъти към входа, стараейки се да се успокои. Въпреки , че лицето му бе спокойно(или поне той бе сигурен в това) той бе разярен. Да го пратят в сиропиталище. Колкото и да бе ядосан той винаги се опитваше да се сдържа и да не издава това, което изпитва на лицето си. До вратата имаше човек, който го изгледа така сякаш чака именно него. Артър реши че няма да го поздравява.

И тогава Дарин се събуди. Бе заспал в автобуса, който го карае до сиропиталището. МПС-то се спря пред стара сграда. Боята беше избеляла, а на местата където бе паднала, се разкриваха пукнатини в стената.. Автобуса спря. Няколкото деца несигурно го напуснаха. Дарин беше завлечен спед тях под ръководството на неучтивия шофъор навън.

Артър беше стигнал сам дотук. Автобус спря пред сградата и група деца слезе от него.

Няколко секунди отнеха на Дарин да се съвземе след като се събуди. "Всичко това беше сън" - помисли си Дарин - "А бе толкова истински! Мислите ми течаха толкова.. съзнателно!"
Не му остана време да се размисли по-задълбочено, защото шофьорът се развика припряно всички да слизат и тълпата деца повлече най-безцеремонно Дарин със себе си. Когато всички деца слязоха се разнесе високия глас на шофьорът да се строят в колона по две и да се отравят без много шум към "новият си дом". Дом как ли пък не!
Тогава нещо привлече вниманието на Дарин. Той го мерна само със периферното си зрение, но за миг му се стори, че видя себе си. - "Това е нелепо. Да не би да полудявам?" Тогава двете колони го повлякоха, а Дарин изви глава, за да види кого е видял и наистина ли си приличат толкова, че да го помисли за себе си от далече и...

Дъждът обливаше лицето на Артър, но той не му обръщаше внимание... Той обичаше дъжда. Пред сградата тъкмо бе спрял някакъв стар автобус и от него се изсипваше тумба деца строени в две колони, водени от мъж, който явно бе шофьора на автобуса. Косата му бе мазна и сплъстена и Артър извърна поглед от него, като междувременно изпухтя. Повечето от децата гледаха с любопитство сградата, която сега трябваше да е техен дом. " Дом как ли пък не, купчина тухли с прозорци и врати.- помисли си мрачно той, като отново се върна на децата, които вече започваха да влизат в сиропиталището.- Какви мизерници, нима сега трябва да живея с тези..." Мисълта му остана недовършена поради внезапната изненада, която не бе сигурен дали е успял да прикрие от лицето си. В купчината сираци(защото бяха именно такива щом са тук) той мерна едно момче, което досущ приличаше на него, но бе по-високо. "Ще трябва да се запозная с този" И той се запъти към входа на грозната сграда.

Децата влязоха през главния вход на на пръв поглед запустялата сграда и всяко започна да се оглежда. Дарин не направи изключение. Помещението, в което се намираха, наподобяваше нещо като предверие или по-точно широк и дълъг коридор, чийто край свършваше на десетина метра в яка желязна вратя. "Ако ми се наложи да избягам от главния вход, тая врата ще е голям проблем" - Дарин се сепна. - "Нима вече обмислям бягството си?" Пода бе подслан с червен килим, някога хубав и подходящ дори за имение, но сега мръсен и износен, сякаш никога не видял метла. Червеното бе станало кафяво. Прозорци в този коридор нямаше. стените бяха голи, ако се изключеха двете картини - по една от всяка страна. И двете изобразяваха Речен бряг, осеян с черни скали, в които мощно се разбиваха вълни. Дебел слой прах покриваше изображенията и ефектът от тях се губеше. Губеше се чувството на гледащия ги, че вълните се сменят и сменят. Ако беше нова, картината щеше да изглежда като жива. Шофьорът тъкмо заговори и Дарин се заслуша и чу...

Дарин се усети на време да спре пред гишето и хвърли проницателен поглед към мъжа, който ги "поздрави" "жизнерадостно". Не му се хареса това, което видя, но побърза да огледа и гишето от вътрешната стена. Подобно на мъжа в него то беше...

Артър вървеше зад тълпата на известно разстояние, не искаше да се впише в тяхната група(а ако тръгнеше заедно с тях това щеше автоматично да се случи), но не бе сигурен къде да отиде за това тръгна към гишето вградено в стената в края на коридора. Нямаше врата. "Явно е някъде другаде" - досети се младежът. През малкото прозорче се показваше намусена глава на вече побелял старец с мустаци. Артър тръгна през тълпата избутвайки грубо тези, които пречеха на пътя му и придавайки на гласа си властен тон попита стареца:
- Къде се намира стаята ми?
Не че не можеше да бъде и учтив, понякога беше, но за него този старец не бе кой знае колко повече от слуга.

В момента, в който чу това за миг се зачуди, какво да отговори. Само за миг. Мисълта му бе прекъсната от това, че в стъклото видя отражението на това което се случи зад него. Децата се разделиха на 2 групи и по средата остана момчето, приличащо на него. Артър го бе изгубил от поглед, когато то влезна в сградата. Остави стареца. Груб или не той си беше слуга и като такъв не представляваше интерес за Артър. Младежът постави на лицето си тънка усмивка и се отмести в страни, за да може дискретно да огледа момчето, без никой да го забележи. Сега видя, че то не приличаше чак толкова на него. Имаше същата пясъчно руса, дълга до раменете коса, но очите му бяха сини, а и беше по-висок. Артър зачака за да види какво ще се случи...

Дарин се усмиха на ум. Хареса му как го поставиха на мястото този. Определено беше същия, когото бе помислил за свой двойник преди малко. Гламав - нова мислена усмивка - изглежда подобно на него самия бе израснал в знатно семейство. За миг на Дарин му мина мисълта дали тоя няма да се окаже равностоен противник, но мисълта заглъхна толкова бързо, колкото и бе дошла. Гламав бе допуснал сурова грешка, бе се отнесъл пренебрежително към човек, който очевидно имаше някаква власт тук - макар и нищожна. Дарин не допускаше такива грешки и не се отнасяше толкова пренебрежително към хора, които не е опознал напълно, или поне не го показваше. Умееше да сдържа чувствата си, което изглежда Гламав не владееше - поне не толкова добре.
Дарин се доближи и учтиво промълви:
- Добър ден, името ми е Дарин Накес - И зачака. "Понякога бездействието е най-доброто действие" - отбеляза си на ум...

Когато жената дойде, за да ги вземе и изписа на лицето си мазна усмивка, Дарин веднага реши, че тя ще му създава проблеми, освен ако не се държи много учтиво и уважително с нея. Дарин се усмиха с дружелюбна усмивка и последва жената без да продума. Оказа се, че ще ги заведе до стаите, така както и Дарин предположи. Огледа стаята на бързо - Вътре имаше две двуетажни легла и една кушетка, единствена намираща се под прозореца. Прозорец, все едно опушен, не пропускаше никаква светлина, въпреки че отвън бе достатъчно светло. Мръсен килим, покрит с обилен слой прах, се стилеше на пода. Три скрина с по няколко чекмеджета бяха наредени до стената под прозореца. Този, който щеше да спи на кушетката, щеше да има най-лесен достъп до тях. От друга страна кушетката изглеждаше най-неудобна, за разлика от едното от горните легла, което като се стори на Дарин, бе с най-чисти чаршафи и удобен дюшек.
През това време жената каза на всички да си лягат веднаг, без да си разменят приказки. Дарин пак се усмихна с лъчезарна усмивка и отвърна:
- Лека нощ, обещаваме, че няма да чуете никакви викове от тази стая. Не бихме искали да ви създаваме проблеми още с идването си...
След като жената излезе и Дарин чу отдалечаващите се стъпки той хвърли бърз поглед към всеки от съквартирантите си.
-Аз мисля да спя на ето онова легло - Дарин посочи хубавото легло, което си беше набелязал. После огледа децата около себе си, за да се увери, че няма да изкажат протести. Накрая огледа подробно и външния им вид. Те бяха...

П.П Според мен се подразбира, че жената е излязла и затова си мисля, че не съм саморазказвал, но дали е така...

Жената излезе и момчето, което се казваше Дарин се подмаза и каза, че мисли да спи на леглото, което изглеждаше най-удобно. Е щеше ми се да съм на едноетажно легло, но онова изглежда ужасно. Момчето явно изчакваше да види дали ще има възражения. "Добре тогава"
- Аз нямам нищо против. Ако никой друг няма мисля и аз да легна там. Е ти ... Дарин нали? На кой етаж предпочиташ да си?

- Както вече посочих и след като изглежда няма възражения аз ще спя на горното легло - Дарин се постара гласът му да прозвучи полувисокомерно-полуотегчително. Разбира се, той насочи значението на нюанса на думите си изцяло към Гламав и поне според него не остана и капчица съмнение за това. - Е има ли все пак възражения? Между другото не сме се запознали истински, аз съм Дарин Накес. А вие? - въпросът му бе насочен към всички и те...

П.П Брои ли се за double posting ако между мои две мнения има само мнение на играч и няма такова на админ?

-Добре. Аз ще съм на долното. Нямам предпочитания. Аз съм Артър Оруел. Приятно ми е.
В думите си все пак вложи достатъчно високомерия за да се противопоствави на това на Дарин. Той лесно можеше да усети, че в този тон има доза високомерие, но повечето хора не можеха. В момента имаше чувството, че само момчето срещу него го усети. "Този тип може би ще е интересен.
Усмихна се и загледа момчето в очите. Изведнъж протегна ръка към момчето с пясъчно руса коса и зачака за да види дали то ще му подаде своята...

Дарин пое протегнатата ръка плавно, без нито да се бави за рамисъл, нито да бърза. Усмихна се. Не усмивка, подигравателна или снизходителна нито мазна. Просто загадъчна. Нека този Артър Оруел да има нещо, над което да се размисли. "Нещо, което да го озадачи достатъчно" - Мислите на Дарин се стрелкаха шеметно. Плануваше ходовете си. Имаше нещо твърде странно в това сиропиталище. Нещо, което си заслужаваше размисъл. - "Нещо, в което вложих смисъл. Смисъл, който малко хора биха доловили"
Ако някой в този момент надникеше в главата на Дарин Накес той трудни щеше да проследи мислите му, просто защото те бяха на пръв поглед непоследователни. "Може ли някой да ми прочете мислите и кой е той? Всичко накрая стига до нещо или някой" - Дарин скри с ръка прозявката си - "Нещо или някой, а може би всички?" - Дарин отдръпна ръката си, насочвайки вниманието си към другите, и я протегна за ново ръкостискане във въздуха пред тях, за да провери кой пръв ще е я поеме. Дарин отдавна отбягваше да търси скрит смисъл в дребни действия като ръкостискането. Всичко имаше скрито значение, но бе грешка човек да позволи да бъде обсебен до такова ниво от Даес Дай Мар. Виж усмивките бяха друго нещо. Те носеха огромен смисъл, а когато не го правеха, тогава разкриваха дори повече за човека...

Дарин пое ръката му и Артър я стисна не много силно, но не и слабо. Всяко ръкостискане или жест всичко това имаше огромно значение. Момчето срещу него сложи неразгадаема усмивка на лицето си и Артър последва примера му. "Какво ли значи тази усмивка, може би същност не значи нищо" -тази мисъл го грабна и той си помисли, че момчето срещу него ще бъде интересно може би. "И моята усмивка приятелю не значи много, но е достатъчна за да накара човек забелязващ тези неща да помисли над нея, а понякога дори и да го обърка. Е това в това проклето място може би няма да е чак толкова скучно колкото предполагах." Артър пусна ръката му и се обърна дигнал я към другите ученици. Този път на лицето му цъфна добродушна усмивка. "Съзнанието на повечето хора няма да забележи толкова дребен детайл. Или поне според повечето хора е такъв. Но този детайл е толкова важен колкото всеки друг жест. А подсъзнанието ги забелязва."

Дарин се вгледа в лицата на останалите и не без жалост разбра, че чертите на две от другите момчета са неразличими, заради сянката, в която се намираха. Петият човек в стаята - невероятно красиво момиче - се виждаше ясно въпреки тъмата, която обгръщаше помещението. Млечно-бялата й кожа светеше, подобно на луната отвън, и изглежда точно заради това , за разлика от от другите, се виждаше в нощта. Единствено очите й и косата й, катранено черни, се губеха в мрака, но това още повече засилваше чудодейния ефект на кожата й. Дарин се приближи бавно с походката си на леопард и се поклони, така изтънчено, като че ли е живял в отминалите времена, когато поклоните са били част от етикета на благородниците. Взе бавно и нежно ръката на момичето и я целуна внимателно. После каза:
- Твоята красота стопля сърцето ми. На твоите услиги съм.